когато те виждам да плачеш
душата ми се напълва с отрова
и устните ми заемат онази ужасна поза,
в която без думи ти казват "Мразя те!"
когато те виждам да плачеш
сърцето ми става на камък
и ядът ми се скрива в зениците
и подло проблясва зад тях
когато те виждам да плачеш
разбирам колко жалки и безсилни са хората,
когато обичат, мразят, страдат, радват се - винаги плачат!
разбирам, че и аз съм просто човек

как мразя да се гледам в огледалото докато плача!
и не за друго,
а защото се изправям лице в лице със слабостта си...

Ръцете ти кротко шарят във такт
за съгласие очакващи знак,
а допирът е някак накъсано смутен
все едно не е имало друга преди мен...

Само пръстите ми ще говорят в тишината.
Само устните ми ще те виждат в тъмнината.
Само аз и ти.
Сами.

И кой ти е казал, че хората трябва да се влюбват???

...харесваш ми такава...
...недоизпята като песен...
...недовършена като стих...
...необичана като принцеса...

...харесваш ми такава...
...гореща като пламък...
...силна като болка...
...тъжна като дъжд...

...харесваш ми такава...
...самотна като връх...
...недокосната като плод...
...далечна като спомен...

.
.
.
.
.
.
.
.
.
.
.
.
... и все пак - не те обичам!

Искам....
.... но не мога да прощавам


знам, че искаш пак да бъда същата
и ръцете ми да докосват тялото ти по онзи начин
моя начин...
но не мога да насиля себе си към пропастта на болката,
в която ти захвърли душата ми
и очите ми пак само тебе да виждат -
не могат
тя е там до тебе, а ти си в нея
аромата на тялото й е полепнал по пръстите ти,
докосвайки ме... ти ми оставяш частица от нея
малка стъклена частица от чашата,
която счупих тогава
малка стъклена частица забита право в сърцето ми
виждам ви и разбирам...
аз не мога да прощавам