Чувствал ли си скуката така,
когато по познатия си път вървиш
Изпитвал ли си странна празнота,
когато знаеш, че ще победиш.

Опитваш тактики и много, и различни.
Да даваш на противника си шанс.
докато станете безкрайно патетични
и забравиш, че стремиш се към баланс.

Искал ли си някой вместо теб да разиграва.
Да виждаш смисъл да се бориш, да вървиш.
Противникът достоен срещу тебе щом застава,
да чувстваш тръпката, че може да не победиш.

/M.S./

Often we sit at the edge of dreams,
Toeing the line between reality and fantasy.
Just feeling that delirious moment
of getting lost
in insanity.

В тази приказка,
дето сънуваш понякога,
аз съм само
счупеното на стомната,
циганското
в цвета на лятото,
смехът,
сълзата,
опомнянето...
Острото на тревата
сигурно.
И вместо щуреца
(за съжаление)
ще се окаже,
че съм лъка на цигулката,
с който
ще си прережеш
вените.

/Яна Кременска/

Аз съм кривата траектория,
пресякла живота ти.
Дълго се вглежда в очите ми
един тъжен художник
и... не рисува.
Не, не съм хубава,
но нося някъде в себе си
дяволска сила.
Нямам коси самодивски,
но прокарам ли като гребен
през тях тънки пръсти,
всеки кичур,
душата ти впримчил,
към ада я дърпа.
Виж, художникът свърши.
На статива — сто неми въпроси...
Само аз крещя: „За какво съм ти?“

/Яна Кременска/

Несладникаво любовно писмо

Здравей,

Прости ми, ако се натрапвам,
но думите – изписват се сами...
От гърлото ми ще излязат грапави
и нетипични, може би.
Излъгах те, когато ме попита
дали те искам. Казах – „не“,
а „да“ – напираше нескрито...
Потиснах го. От гордост бе.
Обичам те.
Побърквам се от ревност,
несигурност, желание и страх.
Не се нуждая от любов „на дребно“,
с такава цял живот живях...
Признавам ти – по теб съм луда!
И мисълта ми все към теб лети.
Но нямам сили да те губя
и нямам време за игри....
Не си готов за всичката любов
на някаква си луда романтичка.
Усещам го... Не си готов!
Но те обичам! Това е всичко...

/Румяна Симова/