ESTRANGED

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Закъсняло признание

Аз ще заслужа твоето доверие,
усмивката ти топла ще заслужа.
Поспри за миг в очите ми зелени -
сега от всичко ти си ми най-нужен!

Безброй лица вината има, зная,
но погледа невярващ ще избистря
и тъжните очи ще прилаская,
защото искам в тях да се пречистя.

Защото зная как си ме очаквал
във нощите, изпълнени с тревога.
Животът като валяк тъй ме смачка,
че да живея само с тебе мога.

Преминаха фаталните ми страсти,
отнесе ги далечен бесен вихър.
Над мене можеш само ти да властваш.
Обичам те - добър и зъл, и сприхав.

Такъв, какъвто си сега, те искам!
Разбрах - в живота ми не може никой
да се намесва, да ми бъде близък
от тебе повече. Но как да свикна?

/Валентина Атанасова/
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Не разбираш ли, че вече не съм същата???

Приятел???

Как искаш да ми бъдеш приятел?
Не виждаш ли, вече нелепо звучи...
след като се превърна в предател
и поглед извърна от мойте очи?
Как искаш още да вярвам във тебе,
когато ме лъга без капчица свян
и моята вяра в тебе погреба
във гроб, лично от теб изкопан?
Как искаш отново с теб да се срещам
на чаша кафе като в нашето минало,
без за убитото доверие да се сещам??
Кафето за нас е отдавна изстинало...

/Вася Константинова/

Исках да летя...

Пак исках да летя, но не можах,
защото като се издигнах над Земята,
крилете ми превърнаха се в прах
и полетях към бездната позната.

Тогава аз горчиво се проклех,
че пак опитах се да полетя...
За сетен път отново се заклех
желанието да летя да изгоря.

Безмилостно захвърлих го на клада,
но то дори и в пламъците оживя...
А аз разбрах – и всеки път да падам,
винаги ще се опитвам да летя...

/Вася Константинова/

PS: Празнично ми е, не мога да обясня защо... :) Как да го опиша това чувство? Усещането, че нещата са ОК такива, каквито са. Някакво спокойствие (било то и моментно), породено от факта, че си бил честен със самия себе си; от осъзнаването, че не можеш да отговаряш за честността на другите... Празнично ми е! :)

Любовта ми към теб ме убива,
мъчи ме бясно,
разяжда ме.
Не е вярно, че се чувствам по-жива,
напротив - ужасно е, страшно е,
кара ме да мразя,
да проклинам,
да разбивам
всичко, което създадох,
за което заплатих цената.
Мразя те, мразя се,
мразя всичко, което направих
и съответно загубих,
пропилях и забравих.
Напразно, по дяволите.
Всичко опитах, за да се спра.
И сега нямам нищо.
Нищо повече не мога да дам.
Отказвам.
Създадох чудовище.

/Светослава Димова/