Пак исках да летя, но не можах,
защото като се издигнах над Земята,
крилете ми превърнаха се в прах
и полетях към бездната позната.
Тогава аз горчиво се проклех,
че пак опитах се да полетя...
За сетен път отново се заклех
желанието да летя да изгоря.
Безмилостно захвърлих го на клада,
но то дори и в пламъците оживя...
А аз разбрах – и всеки път да падам,
винаги ще се опитвам да летя...
защото като се издигнах над Земята,
крилете ми превърнаха се в прах
и полетях към бездната позната.
Тогава аз горчиво се проклех,
че пак опитах се да полетя...
За сетен път отново се заклех
желанието да летя да изгоря.
Безмилостно захвърлих го на клада,
но то дори и в пламъците оживя...
А аз разбрах – и всеки път да падам,
винаги ще се опитвам да летя...
/Вася Константинова/
PS: Празнично ми е, не мога да обясня защо... :) Как да го опиша това чувство? Усещането, че нещата са ОК такива, каквито са. Някакво спокойствие (било то и моментно), породено от факта, че си бил честен със самия себе си; от осъзнаването, че не можеш да отговаряш за честността на другите... Празнично ми е! :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар