Не вярвах в любовта...
Не и в тази, която изпитвах някога към теб.
Не и в тази, която събира хората до края на дните им - и в
безлунните нощи, и в неслънчевите дни, в болката и в радостта
в полета и в падението.
Не и в тази, която те кара да желаеш цял живот да държиш
ръцете на един човек, да заспиваш до него всяка нощ. Да го
търсиш в цялото си отредено време на земята и дори да го
намериш, той да не те обича по същия начин.
Тази любов, която те зарежда с желанието да го слушаш
безкрайни часове, да вярваш в него и да знаеш, че и двата ви
живота взети заедно няма да ви стигнат.
Да жадуваш вечно прегръдките му и нищо земно да не ви
разделя.
Онази любов, която те кара да плачеш, когато го изпращаш с
дъжда, която ви закриля докато танцувате върху лунната
светлина. Онази любов, за която не трябват думи, а само
вдъхновение...
И когато е така - светът е само за двама. Тя е света...
Любовта, за която се хвърляш в огъня, за която си готов на
всичко.
Тази любов не е за хората - тя е изцяло магия...
Не зная дали ти или аз ще я срещнем някога. Ти вярваш в
нея. Аз - не.
А обичал ли си някога така? Така, че нищо да не може да
спре полетът, към този, когото обичаш? Обичал ли си с тази
любов? Кълнял ли си се с всички думи и във всичко? Крещял ли
си от болка? Умирал ли си с мълчанието? Молил ли си се на
колене да те пощадят - теб и тази любов?
И сега съм обречена да не мога да обичам... Никога пак така...
Ала сега всичко е минало.
Не вярвам в тази любов!
А друга няма.....


/Ина Любомирова Герджикова/

PS: открих го, открих автора :)

Аз вярвам в мълчаливата любов

Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдане,
в сподавения порив на кръвта.

Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по ясно
говорят на човешкото сърце.

Тя всичките прегради побеждава!
Тя - вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.

/Давид Овадия/

ЦЕНАТА НА ДОВЕРИЕТО

Така съм създадена,
Че предпочитам
Да се усмихна, вместо да се намръщя,
Да погаля – вместо да ударя,
Да повярвам – щом ме погледнат в очите.

Много пъти са ме лъгали.
Дори най-скъпите, най-близките.
Обичта ми са тъпкали
С думи са ме оплитали -
И пак ме гледаха в очите.

Може още сто пъти да ме излъжат.
Нека.
Едно не искам: заради стоте измами
Веднъж да не повярвам само
На очите, които наистина
Са били искрени.

/СТАНКА ПЕНЧЕВА/

За другите със сигурност е трудно

да не плачат, когато ги боли.
А моите очи воюват явно
с неизплаканите ми сълзи.

Не ги допускат и не плача
колкото и да боли..
А как копнея да ги вкуся,
парещи по белите страни.

Вече ми е трудно да си спомня
как отпускаха ме те в самотните ми нощи.
Нима научих толкова добре
урока да подтискам всички болки?

/Keri/

Понякога се случва странно
един-единствен поглед да омае
сърцето ти и ти внезапно
във него любовта да разпознаеш.

Понякога се случва лудо
гласа прекрасен да те завладее,
в душата ти да стане чудо
и ти завинаги да онемееш.

Понякога се случва меко
от допир топлина да се разлее
по тялото ти и ти леко
със устни весело да се засмееш.

Понякога...
А то се случва
с мен
сега и тук.

/Цеца Плачкова/

Без драми, без фанфари, без молитва,
без обещание за край щастлив
ти водиш ежедневната си битка
за правото и утре да си жив...

Да вярваш малко, малко да обичаш ­
войната има прости правила.
Животът е капан за романтици
с носталгия по други времена...

От удари душата се смалява,
топи се, на илюзиите в плен...
Боли дори когато побеждаваш ­
роден си, за да бъдеш победен...

/Весела Димова/

Отивам си!
Дори и в сънищата си да те жадувам.
Дори сърцето ми безкрайно да тъгува.
В очите ти - сълзите с болка парят.
Под стъпките ми - мостове изгарят.
Слабостта си крия с безразличие.
И вместо да ти кажа аз: - Обичам те!
- изгарящо в сърдечния ми огън,
проронвам тихо в тишината: - СБОГОМ!

hixxtam

PS: само дето този път си отива той и не знам как ще живея

Искам
Да ти опиша чувството -
Да те целуна
Преди да дойдат утрините
И да изкълват
Трохите по перваза,
Да те събудят
Тежките им клюнове...
Почакай още миг,
За да намеря думи...

/Дарина Маринова/

НА "ПОПА"

И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези ­ всъщност ­ дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,

като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца ­

очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

/Валери Петров/

Мой си не защото си го искал,
Не защото би го пожелал,
Тая тъмна обич ти е писана -
Да я имаш без да си я дал.

Някой в тъмни доби е заклевал -
Мир да нямаш щом до теб се спра,
Моя да е твоята постеля,
Лед да си, а пак да те горя.

Вече цяла вечност...Необмислено
В крехката ми власт си се заплел,
А не зная теб ли са орисали
Или някой мене е проклел.

/Дарина Маринова/

Как не разбираш
защо не отварям вратата,
която от мен те дели.
Като дъжд си нахален,
който все чука
по стъклата, които
вече измих.

/Таня Калъпова/

Още мога да те прегърна -
Мога ли?
И тялото ти да се рони
Под пръстите ми
Настойчиво
И беззащитно...
Искаш ли...

/Дарина Маринова/

Миг

Постой така. В очите ти живеят
открехнатите бездни на нощта.
В очите ти съзвездията греят
и сливат се мигът и вечността.

Постой така, задъхана и топла!
Светът е в нас като заченат плод.
И радостта несещана е вопъл,
животът - сладка смърт, смъртта - живот.

Постой така, отдадена и властна!
Светът е в нас - дълбок, не писан стих.
О, толкова е странно и прекрасно,
че в Бога-господа повярвал бих.

Но няма Бог - незнайна безконечност
потапя всичко в безконечен мрак.
И тоя миг, бездънен като вечност,
и вечност да е, ще отмине пак.

И ние с тебе също ще отминем.
Като далечни утринни мъгли
ще се стопим под небесата сини
и все едно, че тук не сме били.

/Добри Жотев/

Толкова съм...

Тъжна съм... Помолих вятъра

да напише, вместо мене, стих.

Шепне той в косите ти, Читателю,

това, което аз му доверих...

Огорчена съм... Затова живея

в края на Вселената... Сама...

Дали някога ще свикна с Нея?

С връхлетялата ме самота...

Влюбена съм... В детските фантазии -

сламки за потъващи души...

Толкова съм горда - чак се мразя!

И от гордост страшно МЕ БОЛИ...


/Румяна Симова/

Вярваш ли, че когато си край мене
всяка секунда се превръща в дъждовна капка
и се удря
от вътрешната страна на прозорците
на моето АЗ,
и отчаяно иска да изтече в ръцете ти?
Искам да съм слънчоглед!
Да мога да гледам право в слънцето!
Без да ме заслепява,
без да ме наранява.
Вярвай...
Мълчи...
Бягай...
Не съм слънчоглед.
Аз съм просто човек
и слънцето изгаря зениците ми.
Ако останеш ще ослепея.
Вземи очите ми...
Само за тебе...
Или дай път на звездите.
Ти си моето слънце.

Защото ти си там

Аз вярвам, ще те видя пак
там някъде.... на оня свят.
Не знам дали е Рай, или пък Ад,
там някъде... на оня свят.

Аз вярвам, ще говорим пак,
а устните ще питат за едно.
Не знам дори кога и как,
но зная - ще шептя "Защо?"

Аз вярвам, ще те видя пак
там някъде... на оня свят.
Не знам дали е Рай, или пък Ад.
Чакай ме на оня свят.

И вече...

Заключена душата ми в безвремие,
в поредица от сиви дни.
Някакво нелепо отражение
на това... когато беше ти.

Животът ми е знойна пустош,
сред буря от разлюбени сълзи.
Нещастието - моя втора същност
след моето и твоето "преди".

Губя се сред пясъци от мъки,
потъвам във морета от печал
и чувам твойте тихи стъпки
по пътя, който сам си си избрал.

И вече...

Поглеждам в очите ти с двуличие
и пак поименно наричам те.
На пук на твойто безразличие
сърцето ми нашепва пак "Обичам те".

Нима е възможно да заключиш въздишките в шепи? А сълзите да събираш в розови листа? Нима е възможно да запечатваш целувките в пликове, да им залепяш марки и сам на себе си да си изпращаш?
Защо си губиш времето да подреждаш чувствата в албуми за снимки? Не е нужно да правиш невъзможното, за да доказваш любовта. Нужно е просто да я изживееш...