Без драми, без фанфари, без молитва,
без обещание за край щастлив
ти водиш ежедневната си битка
за правото и утре да си жив...

Да вярваш малко, малко да обичаш ­
войната има прости правила.
Животът е капан за романтици
с носталгия по други времена...

От удари душата се смалява,
топи се, на илюзиите в плен...
Боли дори когато побеждаваш ­
роден си, за да бъдеш победен...

/Весела Димова/

Отивам си!
Дори и в сънищата си да те жадувам.
Дори сърцето ми безкрайно да тъгува.
В очите ти - сълзите с болка парят.
Под стъпките ми - мостове изгарят.
Слабостта си крия с безразличие.
И вместо да ти кажа аз: - Обичам те!
- изгарящо в сърдечния ми огън,
проронвам тихо в тишината: - СБОГОМ!

hixxtam

PS: само дето този път си отива той и не знам как ще живея

Искам
Да ти опиша чувството -
Да те целуна
Преди да дойдат утрините
И да изкълват
Трохите по перваза,
Да те събудят
Тежките им клюнове...
Почакай още миг,
За да намеря думи...

/Дарина Маринова/

НА "ПОПА"

И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези ­ всъщност ­ дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,

като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца ­

очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

/Валери Петров/

Мой си не защото си го искал,
Не защото би го пожелал,
Тая тъмна обич ти е писана -
Да я имаш без да си я дал.

Някой в тъмни доби е заклевал -
Мир да нямаш щом до теб се спра,
Моя да е твоята постеля,
Лед да си, а пак да те горя.

Вече цяла вечност...Необмислено
В крехката ми власт си се заплел,
А не зная теб ли са орисали
Или някой мене е проклел.

/Дарина Маринова/

Как не разбираш
защо не отварям вратата,
която от мен те дели.
Като дъжд си нахален,
който все чука
по стъклата, които
вече измих.

/Таня Калъпова/

Още мога да те прегърна -
Мога ли?
И тялото ти да се рони
Под пръстите ми
Настойчиво
И беззащитно...
Искаш ли...

/Дарина Маринова/

Миг

Постой така. В очите ти живеят
открехнатите бездни на нощта.
В очите ти съзвездията греят
и сливат се мигът и вечността.

Постой така, задъхана и топла!
Светът е в нас като заченат плод.
И радостта несещана е вопъл,
животът - сладка смърт, смъртта - живот.

Постой така, отдадена и властна!
Светът е в нас - дълбок, не писан стих.
О, толкова е странно и прекрасно,
че в Бога-господа повярвал бих.

Но няма Бог - незнайна безконечност
потапя всичко в безконечен мрак.
И тоя миг, бездънен като вечност,
и вечност да е, ще отмине пак.

И ние с тебе също ще отминем.
Като далечни утринни мъгли
ще се стопим под небесата сини
и все едно, че тук не сме били.

/Добри Жотев/