Не вярвах в любовта...
Не и в тази, която изпитвах някога към теб.
Не и в тази, която събира хората до края на дните им - и в
безлунните нощи, и в неслънчевите дни, в болката и в радостта
в полета и в падението.
Не и в тази, която те кара да желаеш цял живот да държиш
ръцете на един човек, да заспиваш до него всяка нощ. Да го
търсиш в цялото си отредено време на земята и дори да го
намериш, той да не те обича по същия начин.
Тази любов, която те зарежда с желанието да го слушаш
безкрайни часове, да вярваш в него и да знаеш, че и двата ви
живота взети заедно няма да ви стигнат.
Да жадуваш вечно прегръдките му и нищо земно да не ви
разделя.
Онази любов, която те кара да плачеш, когато го изпращаш с
дъжда, която ви закриля докато танцувате върху лунната
светлина. Онази любов, за която не трябват думи, а само
вдъхновение...
И когато е така - светът е само за двама. Тя е света...
Любовта, за която се хвърляш в огъня, за която си готов на
всичко.
Тази любов не е за хората - тя е изцяло магия...
Не зная дали ти или аз ще я срещнем някога. Ти вярваш в
нея. Аз - не.
А обичал ли си някога така? Така, че нищо да не може да
спре полетът, към този, когото обичаш? Обичал ли си с тази
любов? Кълнял ли си се с всички думи и във всичко? Крещял ли
си от болка? Умирал ли си с мълчанието? Молил ли си се на
колене да те пощадят - теб и тази любов?
И сега съм обречена да не мога да обичам... Никога пак така...
Ала сега всичко е минало.
Не вярвам в тази любов!
А друга няма.....


/Ина Любомирова Герджикова/

PS: открих го, открих автора :)

Аз вярвам в мълчаливата любов

Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдане,
в сподавения порив на кръвта.

Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по ясно
говорят на човешкото сърце.

Тя всичките прегради побеждава!
Тя - вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.

/Давид Овадия/