Защото той...

...остава, когато всички други ме напускат.
...се обажда, когато имам нужда да говоря.
...идва, когато съм самотна.
...не задава въпроси, когато плача.
...поправя ме, когато съм сгрешила.
...никога не забравя, че всеки допуска грешки.
...ми се кара, когато има нужда, но не спира да ме подкрепя.
...носи лятото в душата си.
...обича да се усмихва.
...ме кара и аз да се усмихвам.
...прави планове за бъдещето.
...ме включва в тези планове.
...признава, че има нужда от мен.
...споделя мислите си с мен.
...се интересува от мнението ми.
...не изпитва неудобство да си мълчим заедно.
...не държи да е с мен 24/7.
...не обещава напразно.
...ми вярва и знае, че не бих го излъгала.
...обича да чува, че ми липсва.
...ме докосва, както обичам.
...обича да го гушкам.
...не се сърди, когато му гризна ушенцето.
...не успява да ми избяга, когато го гъделичкам.
...е всичко, което аз не съм.
...е човекът, когото обичам.

Вярвах, и още вярвам, че нещата се случват (съответно не се случват) с причина. Обикновено не знам каква е тя, но продължавам да вярвам, че я има и е за добро.
Едно време насилвах събитията...
Последната година и половина на това ме научи - да чакам.
Знам, би казал, че философията ми е примиренческа, че така, просто, ми е по-лесно. Може и да си прав, че ми е по-лесно. Обаче примирена - не съм! Внимателно избирам "битки", на които сега им е времето.