неделя, февруари 14, 2010

Непознатия

Здравей любими мой незнайни,
не зная кой си и къде си ти,
ала забулен в облаци и тайни
ти съществуваш в моите мечти. 

Все още може би не те познавам,
дори и да си някъде около мен…
Но чакам с нетърпение мига, признавам,
когато ще те срещна някой ден. 

Не може вечно да се разминаваме
и вечно да живееме един без друг,
не може да умреме без да се познаваме,
не вярвам всичко да се спре до тук. 

Все някога съдбата ще ни събере,
все някога ще мога да те зърна,
все някой ден под синьото небе
ще мога да те срещна и прегърна.



/Вася Константинова/

PS: :)

3 коментара:

Angela Blue каза...

Странно е. Май жената винаги е влюбена в един единствен мъж, за цял живот, и този мъж... не съществува. Май ключът към щастието е в това да се примирим, че той няма да се материализира пред нас и просто... да обичаме недостатъците?!?!

Unknown каза...

От колко време не съм те виждала, много мило ми стана. :)

А по темата, да... Съвсем наскоро проведох разговор с една жена, която е доста по опитна от нас с теб и тя ми каза горе долу същото. Всеки си има недостатъци... Дали да ги обичаме, не знам, но да ги приемаме поне?
Все пак ми се ще да вярвам, че този един единствен мъж съществува и той не е без недостатъци, а недостатъците му просто... fit my kinks.

Не знам как да го преведа! :)

Angela Blue каза...

И аз напоследък само надничах тук, но сега вече реших да развея ръчичка в поздрав - не съм те забравила! :)

Колкото до недостатъците - всъщност да, не че толкова ги обичаме (защото не знам коя жена може да обича.... забравените под леглото чорапи, например), а по-скоро... ни носят удовлетворението, че другият е също толкова неперфектен колкото нас. :)