"Натрапчивите мисли,
те са тези, които...
биват издълбавани.
В корите на дърветата,
на ръцете на хората,
от вътрешната страна на вратите."

Тъга съзираш в очите и...
че нещо преживяла е, личи...
И винаги, когато я попиташ,
тя само се усмихва през сълзи.

А спомени отварят и клепачите,
когато се опитва да заспи,
във сънища кошмарно здрачни,
Той идва да я навести.

Тя вижда още в ъгъла
как той притиска я с ръце,
че е приятел нейн, тя се бе лъгала,
сега му виждаше и другото лице.

Тя вижда още перлите как падат
по разголената гръд...
и нишката им, скъсана от него...
от ужаса претръпнали пищят.

Тя сеща още кървите
по устните, захапани със грубост,
а ноктите и чупят се от дърпане,
от дърпане, довеждащо до лудост.

Отчаяна, безпомощна го блъска-
във викове облича се страхът,
ръката му по тялото и плъзга,
под дрехите да търси плът...

Сега я имаш - твоя е, такава,
оформена от множество случки,
ала не знаеше, че е малко благодарна,
животът да се пази я научи...

PS: Това ме трогна. От много време се канех да го пусна. Не знам кой го е писал.

/by Xaxas/

Вече нощ и ден сливат се за мен изцяло....
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Има нощи...

Има нощи
които бавно
ни поглъщат
като удавници -
коленете,
гърдите,
устните
и очите
потъват в тях...
През прозорците,
под вратите ни
и от ъглите на душите ни -
зъл,
безформен
и разрушителен
изпълзява
самият Страх...
Ние яростно
се сражаваме
и мъчително
се предаваме...
После някак си
оцеляваме -
унижени,
като след грях...

18.02.1993 г.

/Весела Димова/

PS: Безсънието е отвратително нещо... Когато лежиш в леглото си и от толкова време се опитваш да заспиш, че вече отчаяно се молиш на Господ за малко милост... А през главата ти прескачат всичките ти страхове; имаш чувството, че за проблемите ти няма решение и си обречен.
Направо изпитвам ужас да си легна, защото всяко желание за почивка на съзнанието се превръща в малка борба... После се предавам и някак си оцелявам...
Майната му.

* * *

Но ние помним ­
помним всяка рана
и всяко зло предателство по пътя;
и думите, изстрелвани от упор
в душите ни;
и всяка малка смърт...

Тъй паметта ни прави несвободни...

/Весела Димова/

ДИАГНОЗА:

Обречена

Обричаш ме на самота,
но ти не би разбрал това.
Обричаш ме на ревност яра,
но любовта у теб я няма.
Обричаш ме на глупави преструвки,
по-глупави от скучните милувки.
Обричаш ме на мрак и хладина,
не бих обичала аз другиго така.
Обричаш ме на болка и тъга,
но ти не си съгласен със това.
Обречена ли съм?... Не мога да твърдя това.
Аз имам сили да умра във самота.

/Гергана Серафимова/