Тъга съзираш в очите и...
че нещо преживяла е, личи...
И винаги, когато я попиташ,
тя само се усмихва през сълзи.

А спомени отварят и клепачите,
когато се опитва да заспи,
във сънища кошмарно здрачни,
Той идва да я навести.

Тя вижда още в ъгъла
как той притиска я с ръце,
че е приятел нейн, тя се бе лъгала,
сега му виждаше и другото лице.

Тя вижда още перлите как падат
по разголената гръд...
и нишката им, скъсана от него...
от ужаса претръпнали пищят.

Тя сеща още кървите
по устните, захапани със грубост,
а ноктите и чупят се от дърпане,
от дърпане, довеждащо до лудост.

Отчаяна, безпомощна го блъска-
във викове облича се страхът,
ръката му по тялото и плъзга,
под дрехите да търси плът...

Сега я имаш - твоя е, такава,
оформена от множество случки,
ала не знаеше, че е малко благодарна,
животът да се пази я научи...

PS: Това ме трогна. От много време се канех да го пусна. Не знам кой го е писал.