Merry Christmas!

Любовта ни връхлита,
както смерчът връхлита тополите.
Разсъблича душите —
наивни, безсилни и молещи.

На живота довчера
подредения свят разпилява
и телата треперят,
щом се сливат в любовна забрава...

Но когато отмине —
като истинска пролетна буря,
в нас остават завинаги
шепа спомени — листи обрулени

и заспиват душите ни
зимния сън на къртиците...

Как да вярваш отново
на нечие друго "Обичам те"?..

/Весела Димова/

Отчаяна любов

Ръцете ми се изкривиха
от прегръщане,

реброто ми се пукна
от притискане,

едното ми око е насинено.

Разкървави носа ми
любовта,

но пак при тебе
се завръщам

да ме довършиш.

/Павел Цветков/

God, please, send me an angel...

Here I am,
will You send me an angel?

~~~~~~~~~~~~~~~~~~

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

"Към настоящия момент ми се струва страшно цинично... До преди броени дни съм те прегръщала, целувала, спала съм в леглото ти, обичала съм те, ревнувала съм те... А днес да те наричам приятел. Няма приятелство там, където нещо е започнало с любов и е приключило с болка."

И нямам стих за теб, един написан ред.

Edin napisan red...

Връщането невъзможно

Можех да излъжа... Можех и да го скрия. Не го направих, за да нараня. Просто изгорих мостовете, за да не мога да се върна. И адски ме боли в момента, и ми се иска да моля за прошка... За жалост не ми е присъщо, а и знам, че няма да я получа.
Но също така знам, че това е правилният път.
Иначе никога нямаше да приключим.

E Ritorno Da Te // И се връщам при теб...

Знаеш ли?

Знаеш ли, че те обичам?
Че съм плакала за теб.
Че съм искала да те прегърна.
Че болеше ме без теб.

Знаеш ли, че ми открадна
малкия и скучен свят.
Крих лицето си от тебе,
но сърцето не успях

То обича без да пита
искала ли съм и как
мога тебе да обичам.
Само то си знае как.

Обичам те и искам да го изкрещя.
Да чуят всички, че е жива любовта.

/Гергана Георгиева/

PS: "малкия и скучен свят"... и малкото сърце... :)

ДИАГНОЗА:

...емоционална...

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Ще прегърна въздуха,
който ни разделя,
за да стъпя
на твоята планета - слънце
в часа на светлината.


Ще преплувам въздуха,
който ни разделя,
за да достигна
твоя бряг далечен -
брега на моите миражи.


Ще изпия въздуха,
който ни разделя -
ненаситена от жажда.
Последната ми глътка
ще си ти!


/Валентина Атанасова/

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

От нечии усти думата емоционален звучи мръсно...

Девизът на CallOperator-а:

Никой разговор не е последен.
(...или "Колко е важно да бъдеш любезен".)

Вчера бях на обучение в работата, убиха ми целия съботен ден, но пък беше интересно. Седяхме и си говорихме, играхме игри... Хаха. Като прибавим и фкта, че постоянно пиехме кафенце, сокчета, количка и плюскахме... Беше повече почивка, отколкото обучение. :)

"Не знам кога и как да тръгна... Не знам и как да те прегърна."
Много готина песничка, на Лора и Светльо. Май и Устата.

Ох, толкова искам във Вторник всичко да мине добре... От три седмици само за това си мечтая, в момента нищо друго не искам повече... Представям си го в детайли. :) Сигурно нищо от това, което си фантазирам няма да се случи, но... Все пак успях да стигна до финала!!! :))

SENSIZ

...така се случи...


Ей, Бога ми, пак започнах да изпадам в тия състояния. Когато искам да кажа хиляда неща и не намирам думи за нито едно. Когато всяка мисъл засяда на гърлото ми и заедно с останалите образуват буца от противоречия.
...ГОРДОСТТА Е ПОРОК...
И адски се мразя, когато се кълна пред себе си и после сама се прекрачвам.
Иначе живота започва пак да си влиза в релсите. Same old, same old дет го викат хората. Работа, училище и физиологични нужди... Хахз. Цялата история обаче си има и своето очарование.
Рожденият ми ден мина. Всяка година очаквам да е ужасен ден и никога не се оказвам права. Така се случва, че е по-ужасен и от най-смелите ми кошмари. Ама аз мойто хубаво си го изкарах предварително. На почивката в Кушадасъ. Оу... Влюбена съм. Не в някого, когото съм срещнала там, не и в самия град... Влюбена съм в усещането, което ми остави цялата атмосфера и в морето. Толкова синьо, направо не можех да му се нагледам до последния миг.

И все пак... Искам да го изкрещя.
Ne olur, gel, gel, gel, gel!!!!........................

"Натрапчивите мисли,
те са тези, които...
биват издълбавани.
В корите на дърветата,
на ръцете на хората,
от вътрешната страна на вратите."

Тъга съзираш в очите и...
че нещо преживяла е, личи...
И винаги, когато я попиташ,
тя само се усмихва през сълзи.

А спомени отварят и клепачите,
когато се опитва да заспи,
във сънища кошмарно здрачни,
Той идва да я навести.

Тя вижда още в ъгъла
как той притиска я с ръце,
че е приятел нейн, тя се бе лъгала,
сега му виждаше и другото лице.

Тя вижда още перлите как падат
по разголената гръд...
и нишката им, скъсана от него...
от ужаса претръпнали пищят.

Тя сеща още кървите
по устните, захапани със грубост,
а ноктите и чупят се от дърпане,
от дърпане, довеждащо до лудост.

Отчаяна, безпомощна го блъска-
във викове облича се страхът,
ръката му по тялото и плъзга,
под дрехите да търси плът...

Сега я имаш - твоя е, такава,
оформена от множество случки,
ала не знаеше, че е малко благодарна,
животът да се пази я научи...

PS: Това ме трогна. От много време се канех да го пусна. Не знам кой го е писал.

/by Xaxas/

Вече нощ и ден сливат се за мен изцяло....
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Има нощи...

Има нощи
които бавно
ни поглъщат
като удавници -
коленете,
гърдите,
устните
и очите
потъват в тях...
През прозорците,
под вратите ни
и от ъглите на душите ни -
зъл,
безформен
и разрушителен
изпълзява
самият Страх...
Ние яростно
се сражаваме
и мъчително
се предаваме...
После някак си
оцеляваме -
унижени,
като след грях...

18.02.1993 г.

/Весела Димова/

PS: Безсънието е отвратително нещо... Когато лежиш в леглото си и от толкова време се опитваш да заспиш, че вече отчаяно се молиш на Господ за малко милост... А през главата ти прескачат всичките ти страхове; имаш чувството, че за проблемите ти няма решение и си обречен.
Направо изпитвам ужас да си легна, защото всяко желание за почивка на съзнанието се превръща в малка борба... После се предавам и някак си оцелявам...
Майната му.

* * *

Но ние помним ­
помним всяка рана
и всяко зло предателство по пътя;
и думите, изстрелвани от упор
в душите ни;
и всяка малка смърт...

Тъй паметта ни прави несвободни...

/Весела Димова/

ДИАГНОЗА:

Обречена

Обричаш ме на самота,
но ти не би разбрал това.
Обричаш ме на ревност яра,
но любовта у теб я няма.
Обричаш ме на глупави преструвки,
по-глупави от скучните милувки.
Обричаш ме на мрак и хладина,
не бих обичала аз другиго така.
Обричаш ме на болка и тъга,
но ти не си съгласен със това.
Обречена ли съм?... Не мога да твърдя това.
Аз имам сили да умра във самота.

/Гергана Серафимова/

Добрите случайности са много,
а лошите не са случайности - те са живота.

Откраднат миг щастие е толкова малко,
но да го няма изобщо ще е още по-жалко.

Сигурно е вярно, че радостта е измислена,
но затова пък в тъгата намираш своята истина.

Хората казват: "Животът е кратък",
но какво пък - умри и давай нататък.

/Таня Табакова/

PS: Последния ред направо ми пълни душата. :)

Какво, ако съм сива или делнична,
на стар, надежден ствол, че ти приличам
и всяка тъмна страст ми е далечна -
нима така по-малко те обичам ?

Край мен недей да търсиш клони счупени,
стихийни бури или обич стръмна,
ако си тръгнеш - просто ще се случи
и... няма да поискам да те върна...


/Дарина Маринова/

Защото той...

...остава, когато всички други ме напускат.
...се обажда, когато имам нужда да говоря.
...идва, когато съм самотна.
...не задава въпроси, когато плача.
...поправя ме, когато съм сгрешила.
...никога не забравя, че всеки допуска грешки.
...ми се кара, когато има нужда, но не спира да ме подкрепя.
...носи лятото в душата си.
...обича да се усмихва.
...ме кара и аз да се усмихвам.
...прави планове за бъдещето.
...ме включва в тези планове.
...признава, че има нужда от мен.
...споделя мислите си с мен.
...се интересува от мнението ми.
...не изпитва неудобство да си мълчим заедно.
...не държи да е с мен 24/7.
...не обещава напразно.
...ми вярва и знае, че не бих го излъгала.
...обича да чува, че ми липсва.
...ме докосва, както обичам.
...обича да го гушкам.
...не се сърди, когато му гризна ушенцето.
...не успява да ми избяга, когато го гъделичкам.
...е всичко, което аз не съм.
...е човекът, когото обичам.

Вярвах, и още вярвам, че нещата се случват (съответно не се случват) с причина. Обикновено не знам каква е тя, но продължавам да вярвам, че я има и е за добро.
Едно време насилвах събитията...
Последната година и половина на това ме научи - да чакам.
Знам, би казал, че философията ми е примиренческа, че така, просто, ми е по-лесно. Може и да си прав, че ми е по-лесно. Обаче примирена - не съм! Внимателно избирам "битки", на които сега им е времето.

Обичай ме диво.
Обичай ме страстно.
Тъй, както вълкът
пожелава вълчицата.
През тъмни пространства,
забрани, опасности...
Обичай ме грешно.
Обичай ме истински.

И нека съм ангел,
дете и измамница -
жестока и нежна,
добра и себична...
Обичай ме -
зло, безнадеждно, безпаметно -
напук на самия живот
ме обичай.

/Весела Димова/

И оня миг ми стига само,
когато през лица и гласове
очите ти внезапно ме намират –
и ослепявам...

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Жената, която обича и е обичана –

тя носи край себе си меко сияние
като ореол,
тялото й излъчва тънкото ухание
на пролетен ствол;
ръцете й пеят със всяко движение,
милват целия свят;
тя с пчели и пеперуди е обкръжена
като меден цвят...

Жената, която обича и е обичана.

Тя може само да трепне с ресниците си –
и преспите се топят,
и покълва камъкът,
и изпуска ножа десницата...
И светва светът.

/Станка Пенчева/


PS: Не мога... Не мога да побера това всичкото у себе си... Не мога да спра да се усмихвам. След толкова много месеци чакане... От толкова много време не ми се беше случвало да плача от щастие... Да изтръпвам при мисълта за докосване... Да чакам целувка...

ДИАГНОЗА:

Цвете съм.
Но не съм от цветята,
дето ги мачкате между ръцете си,
за да усетите аромата им.
Не съм и от тия, изящно направените
в букети за продан и подаряване.
Не съм цвете и за градината ви,
а... кактус, обърнат навътре с бодлите.
Цъфтя един път на сто години
(не задължително пред очите ви)
и не признавам зимите.



14.10.1986 г.

/Весела Димова/

Обреченост

Всяка нощ е така...
Този сън се повтаря.
Като в детска игра
твоят свят се събаря.
Черен дяволски сняг
сипе над руините -
падат късчета мрак
и душата отлита...

С вик отваряш очи,
ала мракът е в тебе
и коварно пълзи -
сякаш жив си погребан;
своя тежък печат
на лицето ти слага,
за да станеш това,
от което си бягал...

И където да идеш,
каквото да правиш,
твоят нощен кошмар
те преследва наяве
и деня ти руши
с безпощадна ирония...

Твоят кратък живот
става дълга агония.



18.10.1996 г.

/Весела Димова/

Чувствал ли си скуката така,
когато по познатия си път вървиш
Изпитвал ли си странна празнота,
когато знаеш, че ще победиш.

Опитваш тактики и много, и различни.
Да даваш на противника си шанс.
докато станете безкрайно патетични
и забравиш, че стремиш се към баланс.

Искал ли си някой вместо теб да разиграва.
Да виждаш смисъл да се бориш, да вървиш.
Противникът достоен срещу тебе щом застава,
да чувстваш тръпката, че може да не победиш.

/M.S./

Often we sit at the edge of dreams,
Toeing the line between reality and fantasy.
Just feeling that delirious moment
of getting lost
in insanity.

В тази приказка,
дето сънуваш понякога,
аз съм само
счупеното на стомната,
циганското
в цвета на лятото,
смехът,
сълзата,
опомнянето...
Острото на тревата
сигурно.
И вместо щуреца
(за съжаление)
ще се окаже,
че съм лъка на цигулката,
с който
ще си прережеш
вените.

/Яна Кременска/

Аз съм кривата траектория,
пресякла живота ти.
Дълго се вглежда в очите ми
един тъжен художник
и... не рисува.
Не, не съм хубава,
но нося някъде в себе си
дяволска сила.
Нямам коси самодивски,
но прокарам ли като гребен
през тях тънки пръсти,
всеки кичур,
душата ти впримчил,
към ада я дърпа.
Виж, художникът свърши.
На статива — сто неми въпроси...
Само аз крещя: „За какво съм ти?“

/Яна Кременска/

Несладникаво любовно писмо

Здравей,

Прости ми, ако се натрапвам,
но думите – изписват се сами...
От гърлото ми ще излязат грапави
и нетипични, може би.
Излъгах те, когато ме попита
дали те искам. Казах – „не“,
а „да“ – напираше нескрито...
Потиснах го. От гордост бе.
Обичам те.
Побърквам се от ревност,
несигурност, желание и страх.
Не се нуждая от любов „на дребно“,
с такава цял живот живях...
Признавам ти – по теб съм луда!
И мисълта ми все към теб лети.
Но нямам сили да те губя
и нямам време за игри....
Не си готов за всичката любов
на някаква си луда романтичка.
Усещам го... Не си готов!
Но те обичам! Това е всичко...

/Румяна Симова/

Tutto a te mi guida!
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~


Не ме принуждавай
да се усмихвам жалко!
Не искам скритото,
не искам малкото.
Не ме прави крадла –
прави ме кралица!
Ще умра без небе –
не виждаш ли, че съм птица!
Аз съм песен и блясък –
къде ще ме скриеш?
Аз съм гордост и ясност,
aз съм от тия,
дето са твърди –
и много трошливи.
Прощавам на злите.
Но не –
на страхливите.

Не ми давай нищо
наполовина!
Аз слагам глава
под мойта любов –
като под гилотина.

/Станка Пенчева/

Зная, че чувството не е вечно.
Но паметта е по-дълга от чувството.
Твоето бягство ще е напусто –
аз съм в теб като в камък изсечена.

Където и да идеш, с когото и да бъдеш –
ще те ударят нечакано, като мълнии,
минали мигове, с мене препълнени.
Да ме помниш ти си осъден.

Смешен жест, дума, цвете, извивка на устни –
ти не знаеш с колко нишки си вързан.
Аз не моля.
Нито пък бързам.
Нежно плета свойта мрежа изкусна...

/Станка Пенчева/

"Всеки път след като постигнем целта, тя не е вече Такова Забавление и ние се протягаме към следващата, и следващата, после следващата...
Това не означава, че целите, които сме си поставили, нямат стойност. Имат, и то главно за това, че са ни накарали да прминем през процеса, а самият процес е този, който ни е направил мъдри, щастливи или каквито и да било."


/"Дао-то на Пух", Бенджамин Хоф/

"...in time, one day you're gonna be mine..."

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Това безкрайно чакане на нещо,
чието име ти е неизвестно,
което като гвоздей се е вклещило
в ранимата повърхност на сърцето ти.
Това очакване, добило мирисът
на възгорчив пелин, набран по мръкнало,
добило топлата ръжда на ирисите ти,
където самотата се е вмъкнала.
Това очакване, което натежало
пулсира в още топлите ти длани.
Долавя всички ултразвуци тялото ти
и жадно търси между тях послание.
И тая болка от копнеж за лято.
И тая блъсканица на душата,
невярващите думи за която
превръщат се в болезнено отпращане.
Това очакване на нещо, от което
в косата ти полазват ситни тръпки...
Във паяче превърнато сърцето
душата ти със лунна нишка кърпи.


/Яна Кременска/


PS: А колко ми харесва...

Докато тези,
които се кълнат, че ме обичат
ме изчисляват
и ми търсят място във живота си —
аз вятърна и ничия —
по билото на хоризонта се разхождам.
Тогава знам, че ме сънуваш
и в изгревите се кълна,
че утре непременно,
дързостта си превърнала в билет,
при теб ще дойда.
Ще дойда,
неподвластна на никакви закони,
неизчислена, непредвидена във случая.
Ще дойда,
тихичко ще вляза във живота ти —
на щастие да те науча.


/Яна Кременска/

I am a fighter and I
I ain't goin' stop
There is no turning back
I've had enough

'Cause it makes me that much stronger
Makes me work a little bit harder
It makes me that much wiser
So thanks for making me a fighter
Made me learn a little bit faster
Made my skin a little bit thicker
Makes me that much smarter
So thanks for making me a fighter

Thought I would forget
But I remember
I remember
I'll remember, I'll remember
.............

72

O, lest the world should task you to recite
What merit lived in me that you should love
After my death, dear love, forget me quite;
For you in me can nothing worthy prove—
Unless you would devise some virtuous lie
To do more for me than mine own desert,
And hang more praise upon deceasèd I
Than niggard truth would willingly impart.
O, lest your true love may seem false in this,
That you for love speak well of me untrue,
My name be buried where my body is,
And live no more to shame nor me nor you.
For I am shamed by that which I bring forth,
And so should you, to love things nothing worth.

W.S.

Приятелство

Приятелството се измерва не в години,
не с думи, не и във дела.
Приятелите се печелят и се губят –
приятелство се мери с вечността.

Две чаши джин със лед и тоник,
с море пред изгрев рано сутринта.
Отпивам бавно, гледам си часовника,
до мен е седнала самата самота.

А времето тече по стръмни улици,
които вливат се в живот-море.
Съдбата чака като тротоарна блудница,
а слънцето едва започва да пече.

Две чаши, празни, с дъх на тоник.
Море, огрято като слънчева сълза.
Аз плащам. Ставам. Хвърлям си часовника
на спомена, а той го слага на ръка.

Приятелството се измерва не с години,
не помни думи, не вини дела.
Печелиш трудно, а пък колко лесно губиш
Приятелство, което трае с вечността.

/ Доний К. Донев/

"Mного хора ще влизат и излизат от от живота ти
Но само истинските приятели ще оставят следи в сърцето ти."
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
"Приятели – ти и аз…
Ти доведе друг приятел…
И станахме трима…
Основахме нашата група …
Нашият кръг от приятели…
И както кръга , вече нямаме начало или край …"
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
"Учи се от грешките на другите.
Не можеш да живееш достатъчно дълго ,за да ги направиш всичките свои."
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
"Този , който губи пари губи много.
Този , който губи приятел , губи много повече.
Този , който губи вяра ,губи всичко."
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Веднъж един човек ми каза, че не можел да си ме представи някога да плача.
Понякога се ужасявам от това колко малко знаят за мен хората от ежедневието ми. А може би така е по-добре. Само се чудя дали съм твърде силна, или твърде добра лъжкиня.
За вярата не знам, надеждата още не съм я загубила. :)

До полудяване с тебе аз разминавам се...
Нямаш ли душа, нямаш ли душа?!
С теб като нощ и ден, вечно все се преследваме,
но не можем да се слеем във едно…

Очите

Аз често искам с поглед да проникна
в душата ти, но ключ стои на храма -
кат през прозорче някакво да вникна
в сърцето ти, но то прозорче няма.

Едните ти очи за мен остаят,
във тях чета, в туй живо огледало
свят цял живей, мечти, лучи играят.
Душа, сърце се е събрало.

О чуден взор, кога те тебе няма,
зловещи призраци духа ми стряскат,
съзра ли те - когато пак сме двама, -
слънца, слънца в нощта ми бляскат!

/Иван Вазов/

На пръсти...

На пръсти в живота ти влизам -
немея, не дишам дори,
подобно закърпена риза -
хем крива, хем тясна встрани.

Безброй стъкълца натрошени -
очите ти... как ме бодат...
Прескачат мъгливо през мене
и в чужди предели сноват.

Хармония цял те огражда,
лазурът на бриза е в теб,
по устните пееща жажда,
сънува любов и море...

На пръсти в живота ти влизам.
С молитва. При тебе съм в храм.
Когато небето заслиза,
поискай! Света ще ти дам!

/Татяна Йотова/

Опитах се веднъж да те поучавам как да мразиш е жалко.
"Щом е жалко да мразиш, значи е жалко и да обичаш".
Но да не изпадаме в крайности.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Не съм ги търсила всичките тия думи. Те сами идват при мене.
И пак, понякога не ми стигат...
Живея за миговете, в които и двамата просто мълчим. Без да ни натежава тишината.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Обвинявах те дълго, че не ме разбираш, че си ограничен.
А времето все по-ясно ми показва как аз се опитвам да те сложa в рамка.
Мачкам те, за да паснеш. И аз съм жертва на себе си.

* * *

Била съм и различна. Имах време
от себе си да се науча,
че любовта си тръгва грозно
бременна,
че по природа си е кучка.
Че е бездомна и че всъщност
от хляб по-лесно се продава.
Че всичко някога се връща.
(Не знам дали си заслужава.)
По-евтина от две ракии
и по-излишна от прошка,
накрая е така в помия,
че няма нужда от обложка
и няма нужда от човечност,
(това с човечността е страшно).
Като в "Не се сърди човече"
единият почти не плаче...
Единият почти е мъртъв.
За другия май подозирам.
Любов ли казах? Кранта дърта...
Не мога да импровизирам.

/Яна Кременска/

Толкова, моя любов

Толкова, моя любов.
Намълчахме се, натъгувахме се.
Пихме много луни,
срещу много луни вих от мъка.
После, моя любов,
неочаквано млъкнах.
Нямаше нищо за казване.
Нямам какво да разкажа.
Смешно е, тръгва си плажът.
Някак си празно и глупаво.
Толкова моя любов.
Можеш винаги да си купиш
още малко илюзии,
та дори и на дребно.
Аз си тръгвам по бедност
и по-бедна от всякога.
Нищо, моя любов.
Само малко е смахнато,
само малко е тъжно.
Ще стискаме зъби...
Толкова, моя любов.
Усмихна се точно когато
изчезна зад ъгъла.

/Яна Кременска/

На късо

Чудиш се защо, когато вали
сякаш жива вода от небето струи.
Виждаш проблясъка в тези очи,
"на късо" съм дала, мислиш си ти.

Чуди се защо, когато гърми
сякаш нежен стих ми небето реди,
песни звучат в тези уши...
Нима тази лудост на някой вреди?

Жалко, че моят номер не си.
Заето ти дава тоя адрес.
Когато тази част от мен те вбеси,
питай се просто какво ми е днес.

Носи ми обувките,
малко във мен поживей,
ходи ми по стъпките,
а после се бесней...

Even the best fall down sometimes,
even the wrong words seem to rhyme.
Out of the doubt that fills my mind,
I somehow find - you and I collide.

:)


Howie Day - Collide

I'm so sad I made the angels cry
...I reach in vain...

Писна ми...
Не искам телефонни целувки
и милувки - на думи.
Заедно с тебе,
така,
ми е пусто.
По-пусто от преди.
Само на връхчетата на пръстите ми...
На тях още им липсваш.

/by Xaxas/

Подари ми небе

Искам да ми подариш небе,
в което птиците не са отчаяни отшелници,
а облакът - единствен параван,
зад който, уморени, душите разсъбличат
тежките си ризници.
Искам да ми подариш небе,
което почва там, където
свършва моят поглед.
За да повярвам,
че безкраят не е мит,
създаден за влюбени -
за да те обичам,
без да ме е страх да те загубя...
Ако няма такова небе,
тогава подари ми себе си.
И ще се слеем
двамата в такава вселена,
в каквато дори на Бог ще му се иска
да бъде у дома си...

/Евелина Ламбрева/

Нежен мой,
Не утихва бурята,
Конете и са ужасяващо нежни,
Разумът е пестелив на благоразумия -
Имам чувството,
Че така ще е вечно;
По тучните пасбища
На надеждата
Препуска нощта...

/Дарина Маринова/



PS: ах... не мога да намеря стихотворение, което да отговаря на чувствата ми в момента, така че залагам на така или иначе любимото - Дарина Маринова

Привидността на болката
Ме утешава,
Звездите колебливо имитират
Гроздове
И утрините ми напомнят,
Че съм вечна
До следващата нощ...
Кафето ляга
В дъното на чашата -
Почти реално е...
Навярно
Това е само поривът на есента
За слънце...

/Дарина Маринова/

Символичните устни,
беглите длани -
всеки мъж би могъл да прилича на теб -
по малко,
понякога,
все по-рядко.....

/Дарина Маринова/

When you step to the edge of all the light you have left, and you take that first step into the darkness of the unknown, you might believe one of two things will happen. There will be something solid for you to step upon, or you will learn how to fly.

/by Xaxas/

PS: Знаеш ли защо толкова ми хареса тази снимка?... Защото ми напомня за това, което всеки човек носи вътре в себе си - черното и бялото. :)

Искам да ми правиш кафе


Искам да ми правиш кафе -
горчиво, черно, гъсто и без захар,
часовникът ленив да спреш
и да откъсваш сутрин вчерашната дата


Искам да ми правиш кафе.
Под душа да ми пееш с ноти-капки,
невиждаща... със босите нозе
да пия утрото от мокрите ти стъпки..


Искам да ми правиш кафе.
Със тиха дума, с ласка да събуждаш
петте ми сетива... море...
Деня ми с устните си да отключваш...


/Горица Петрова/